Към началната страница

 

         Антон се бе проснал на една крайпътна поляна между Карнобат и Айтос. Лежеше, вперил очи в ясното небе, примижвайки леко срещу силното обедно слънце. Колата му бе малко по-нагоре. Поради големия наклон на поляната и гъстия шубрак, отделящ я от пътя, преминаващите коли не можеха да я забележат. Беше тук сам. Избърса потта от челото и прикри с длан лицето си от изгарящата топлина. Чувстваше жажда.
         Тук долу цареше спокойствие. Слънчева зелена поляна, клюмнала под горещия въздух. Жужащите пчели придаваха още повече плътност на тежкия задух. И на тишината. Естестествено тя не бе пълна. Беше разгарът на летния сезон. Някъде нагоре, зад главата му, върволици от коли се точеха по пътя, преминаващи с грохот, достигащ дотук. Глух и далечен. Антон се замисли как само стотина метра делят лудницата на натовареното шосе от това кротко поле. Можеше да остане тук с часове. Само да не го мъчеше проклетата жажда! В отсрещната горичка ромолеше река, която непрекъснато му я напомняше.
         Снощи беше препил. Шумната дискотека в Несебър бе гостоприемна дори за костюмари като него. Още повече, когато поръчваха цяла бутилка марково уиски и оставяха още толкова бакшиш. Беше ли предлагал на три-четири млади момичета да спят с него? За хиляда евро?!! Май да. Губеха му се доста моменти, не помнеше дори къде е спал. Единият от охраната май искаше да го гони, но останалите го спряха. Много по-лесно бе да изхвърлиш компания гелосани тинейджъри, отколкото костюмиран мъж около четиридесетте, пиещ уиски за сто лева. Сто лева! А за цялата вечер, плюс бензина, бе пръснал около триста. Имаше време, когато с толкова караше на месец. А като студент дори и с по-малко.
         Някъде в тогавашната мизерия се бе появила амбицията, превърнала го в успешния бизнесмен, който бе сега. Три години търка стола и клавиатурата в строителна фирма в малкия роден Казанлък. После още пет слугуваше на мастити бизнесмени в Стара Загора. Работеше минимум по дванадесет часа на ден, като се прибереше правеше проекти и "на частно". Посъбра пари за собствена строителна фирма. В началото бе трудно, но постепенно клиентите и капиталът му се увеличаваха. Започна да строи обекти в Чирпан, Нова Загора, Ямбол, дори Пловдив. А миналата година получи договора за изпълнение на този хотел в Слънчев бряг. Вчера му бе пратен последният, най-голям транш от сумата за изпълнението му. От тридесет и шест часа беше богат човек.
         Малко се стъписа, като разбра, че няма с кого да го отпразнува. Всичките му приятелства бяха на професионална основа и по-скоро познанства. Не беше женен, нямаше деца. За петнадесетте години, откакто завърши висшето си образование, бе спал с над сто жени, но само с десетина от тях за повече от една нощ. Не поддържаше сериозни отношения с никоя. Мислеше се за плейбой и добър любовник. Резилите му се брояха на пръстите на едната ръка, като при всички, с изключение на първия, беше безпаметно пиян. Незнайно как мислите му го доведоха на този пръв път, когато се бе изложил пред жена.
         Спомняше си го много добре. Беше се запечатало в паметта му като всеки голям срам. Казваше се Мира. Беше нисичка и трътлеста, не особено хубава, но със свой собствен студен чар. Чисто сексуално не го привличаше особено, но го възбуждаше природната и интелигентност и математически ум. Тези качества липсваха у предпочитания като визия от него тип "поп-фолк певица". С Мира си легнаха чак на деветия ден. Дотогава бе спал с толкова много жени, та чувството за извънредно голяма потентност го караше да мисли, че може да оправи абсолютно всяка. Измамно, както се оказа. Усетил за пръв път толкова малка сексуална възбуда, се уплаши и се гипсира съвсем. Просна се на леглото с думите "Ще ми трябва малко време", покрил лицето си с ръце, мъртъв за голото женско тяло до него. Мира се оказа печена. За петнадесетина минути успя да превърне паникьосаното дете до нея отново в мъж. Но той вече толкова се бе притеснил, че свърши за няма и две минути. Бе направил Голям шлем, златен дубъл. Не знаеше къде да се дене от срам. Последвалите няколко дни ходеше като зомбиран насам-натам. Бе изгубил желание да живее. Представяше си как го блъска кола или катастрофира. Умира и никой не разбира, че е импотентен. ИМПОТЕНТЕН! Близо три месеца не пипна друга жена от страх срамът да не се повтори. Година по-късно, вече преспал с още десетина жени, увереността му на любовник се върна. Дори стана по-голяма. Преборил се веднъж с проблема, бе станал по-силен. Но така и не се задържа по-дълго с някоя жена.
         Антон усети прилив на енергия. За миг дори почувства желание да скочи от тревата. Да изтича до реката, чиито приплясвания чуваше в горичката. Но умората отново го затисна и той остана легнал. Две капки пот се скараха на челото му и се търкулнаха в схватка надолу по слепоочието. Може би наближаваше два следобед. Зачуди се докога ли ще стои тук. Не трябваше да пие толкова много снощи. Главата го цепеше. Не чувстваше голяма част от тялото си. Беше потен и жаден. Усещаше слънчевите лъчи като бич на инквизитор. Унесе се в блудкав делириум.
         Не знаеше дали сънува или си спомня. В главата му блуждаеха разговори, водени с приятели преди петнадесет-двадесет години! Приятели, които отдавна не бе виждал, макар да живееха в един град. После явно засънува, понеже се виждаше да спори с някакви бюрократи, които го предупреждаваха, че не трябва да строи толкова висок хотел. Хвърлял много сянка. Скривал слънцето на хората. Плашеха го с всякакви разпоредби, вадеха документи, а той стискаше в отбранително протегнатите си напред ръце разрешението за строителство. Една пчела се поразходи върху затвореното му око и го изтръгна от съня му. После отлетя и той отново се унесе. Вече беше пред готовия хотел. Наистина хвърляше огромна сянка. Беше почти тъмно, а той знаеше, че е ден. Реши да обиколи от другата страна, за да излезе на слънце. Но там бе още по-тъмно. Хотелът хвърляше тежка, мрачна сянка на всички страни! По улицата всички хора го гледаха начумерено, дори злобно. Някъде залая куче. Той се събуди.
         Кучето лаеше откъм горичката. Може би някой козар водеше стадото си да похрупа клончета от по-ниските дървета и храсти. Може би носеше вода. Господи, колко жаден беше!
         Лек повей на вятъра охлади потното му чело. Реши, че е крайно време да се опита да стигне до пътя. Откога лежеше тук. Дванадесет часа? Петнадесет? Надигна торса си, но прерязващата болка веднага го върна обратно на земята. Успя да види неестествено изкривените си крака, преди главата му да се отпусне безпомощно в жилавата трева. И кръвта, изтекла някъде изпод дрехите му. Не искаше да вижда откъде.
         Болката го пренесе обратно в настоящето. Върна се и паниката. Ще умра ли? Телефонът му лежеше строшен до него, заедно с парченца от предното стъкло на колата и цигарата, която се бе опитал да пали преди час. Да пуши, гледайки небето. Нали така, правеха умиращите по филмите. Лицето му се изкриви в грозна, кървава усмивка. Дори телефонът да беше здрав, не се сещаше на кого би могъл да се обади.
         Не помнеше кога точно се бе метнал на колата си да се прибира в Стара Загора, но трябва да е било пет, шест сутринта, защото беше още тъмно. Макар да беше пиян като разпопен свещеник, шосето да бе хлъзгаво, тъмницата пълна, а и най-вероятно беше заспал зад волана, можеше и да се отърве. При изскачането от пътя бе имал малшанса да се натресе в една топола петдесет метра по-нататък. Иначе колата щеще да продължи и безопасно сама да изгасне в полето. Ударът го бе изхвърлил през предното стъкло и това беше последната транслация на тялото през живота му.
         Слънцето вече се бе скрило зад върховете на горичката, когато някой се сети да сигнализира за дупката в мантинелата на пътя.

 

Юни, 2005

 

Към началната страница

 

Публикувано и в Литературен клуб, 6 Юли 2005г.

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!