Към началната страница

 

Писмо в някоя от пощенските кутии отдавна беше рядкост. Десетки пликове с известия за сметки, цветни брошури, каталози, дори цели рекламни вестници на близкия голям магазин се бореха за място в пощенските кутии. Живущите във входа даже си бяха оставили кашон от микровълнова печка, в който да изхвърлят ненужните листовки, защото иначе течението ги разпиляваше.

Писмото беше пъхнато частично в процепа на една от кутиите; по-голямата му част стърчеше навън, поклащайки клеймо и марка на полъха, идващ изпод външната врата. Сякаш сама разносвачката, жена на средна възраст, бе искала да покаже писмото на всички във входа, да ги зарадва с този изчезващ предмет, носил много трепети в отминалата й младост.

Васил го видя още щом влезе във входа. Когато приближи, вече бе сигурен, че стърчи именно от неговата кутия. Присви очи към ситните букви, дръпна плика и го сложи в джоба си.

Отвори го в хола, където държеше очилата. Подател на плика не беше написан, затова Васил трепна, когато разгърна листа. Пишеше му Лиляна. Под сключените вежди очите му се напълниха бързо със сълзи, долната му устна затрепери. Писмо от едва няколко реда, кратко, подредено, но изчерпателно – както само Лиляна умееше да се изразява. Без да многословничи като други жени, без да изразява несигурност – знаеше точно какво иска; какво е нужно, за да се чувстват добре и двамата.

Но Лиляна бе заминала преди шест месеца и оттогава Васил живееше сам. Децата му, Ваня и Виктор, идваха от време на време да го видят как е, да му погостуват ден-два, но никога не можеха да останат повечко. И двамата живееха в София, работеха в големи компании, отглеждаха свои деца – вече доста пораснали – и трудно можеха да зарежат работното ежедневие, за да навестят баща си.

Васил остави писмото, стана и отиде до прозореца. Мокрите му очи проследиха как група деца гонеха друго на колело. Зачуди се дали големият му внук вече е по-висок от него.

Лиляна си беше отишла внезапно, без да му каже и думичка. Не бе споделила нищо и на децата.

Въпреки че беше пенсионер, той работеше като нощен пазач. Една сутрин, на прибиране, бе заварил вратата отключена, а апартамента пуст. Посрещна го единствено написана от жена му бележка, която течението, промъкнало се през отворената входна врата, поде от шкафа за обувки и приплъзна в краката му. Васил я прочете няколко пъти, преди да повярва, после с мокри очи хукна към телефона. Но така и не чу повече гласа на Лиляна.

И ето сега тя му пишеше. Казваше му неща, които е знаел винаги. Заради които и той я обичаше.

Няколко дни живя тихо, но неспокойно. Имаше моменти, в които вадеше писмото, само да се увери, че е истинско. Ваня и Виктор му звъннаха в една и съща вечер, но не сподели с никого от тях за него. Не беше сигурен дали трябва; още не знаеше какво да мисли.

 

С Лиляна се бяха запознали през далечната 1960-та година. Той беше шофьор на автобус в Строителни войски и всяка сутрин караше офицери и обикновени войници до голям строителен обект в близкото село. На обяд правеше курс до офицерския стол в града, а вечер връщаше всички обратно. През останалото време беше свободен. Още първата седмица в близкия двор забеляза Лиляна. Всеки следващ ден паркираше автобуса все по-близо до нейната къща, а тя все по-често си намираше работа на двора. Бяха се оженили на следващото лято.

 

Второто писмо се появи седмица по-късно. Когато го видя да стърчи от пощенската кутия, Васил осъзна, че го е чакал с нетърпение. Този път плака отново, но устната му вече не трепереше.

Започна да излиза по три-четири пъти на ден, за да проверява пощенската кутия. В квартала бе пълно с всякакви келеши, можеха от едната калпазанщина да затрият следващото писмо от жена му. Надяваше се да срещне пощаджийката и да я помоли да пъха целите пликове в кутията, да не ги оставя да стърчат пред погледа на всички.

Заживя с писмата. Четеше ги сутрин, четеше ги по някое време следобед, четеше ги и преди лягане. Милваше думите на Лиляна. Чакаше още от тях.

След третото писмо вече беше решил. Купи си нови дрехи и въже, лъсна чифт стари обувки. Облече се и седна да прочете отново писмата й. Последна прочете бележката отпреди шест месеца: „Васе, от две години съм болна от рак. Не ти казах, не исках да ти е тежко. Днес ме боли много. Обадих се на Бърза помощ. Обичам те!“

Когато след десетина дни полицаи разбиха вратата на апартамента му, касовата бележка за въжето хвръкна от шкафа за обувки и падна в краката на Ваня и Виктор.

 

Януари, 2013

 

Към началната страница

 

Първа публикация

г2007 - 2013 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!