Към началната страница

 

Градът, градът: нощ без памет, спусната от покривите, разноцветни светлини, заснети с бавна скорост – бягащи петна, импресии – като река е тази нощ, като река е, плиснала по всичките ръкави на града; колко светлини има нощем, тогава само можеш да ги видиш, денем се крият, чакат залеза, за да излязат. Като река е, казвам ти, като река е: мога да седна на брега на тази нощ и да пиша стихове, пълни със загадъчни луни, с увяхващи цветя, теменуги, лилии: теменуги, казах, лилии – тъмното се лисва, ливва, мрак, но изтъкан от светлина. Да вървим, приятелю, ти и аз, да пием абсент и да пишем стихове, нищо, че вече е късно, нищо, че не сме в Париж и не сме декаденти, нищо, че в София не продават абсент, а да не говорим, че дори не можем да пишем стихове.

– Ехо, ти се отнесе, бе! – чувам гласа на Явор и разбирам, че съм мислил на глас. – Хората ще помислят, че си се надрусал.

Всъщност Ясен никога не се друса; дори не пие. Просто няма нужда от това. Винаги съм му се възхищавал. Такова развинтено въображение има този човек: сякаш през цялото време халюцинира, при все че е абсолютно трезвен. И не си мислете, че е луд. Съвсем нормален е; просто като се отпусне, фантазиите му хукват пред него по улицата. Понякога си мисля, че наистина би трябвало да се пробва да пише стихове. А може би пише, знам ли го? Знам ли го? Колко малко всъщност знам за Ясен, колко ми е неясен този човек, с когото всяка сряда обикаляме из нощна София и гледаме светлините.

Що се отнася до мен – аз наистина бих бил доволен просто да обикаляме и да гледаме светлините, но на Явор това не му стига. Искат му се заведения, клубове, жени му се искат, намацани тийнейджърки, излезли на лов – иска му се да лови погледите им, ловко да изсмуква учудените погледи от широко отворените им очи. Само тийнейджърки, излезли на лов, могат да гледат по този начин.

– Аз съм Соня. Рая.

– Аз съм Явор. Това е Ясен.

– Моля? Вие бъзикате ли се с нас?

– Изобщо не се бъзикаме – оправдава се Явор, ухилен до уши. Свикнал е, почти всички така реагират. – Наистина така се казваме.

– Да не сте близнаци? – прихва Соня или Рая.

– Абе, май не си приличаме достатъчно за близнаци. Не сме близнаци. Съквартиранти сме.

– Кой квартал сте? – пита веднага Рая или Соня. Абсолютно задължителен въпрос за всички тийнейджърки.

– „Яворов”.

– Тука вече се бъзикаш.

– Права си – предава се Явор. – Тука вече се избъзиках. Наздраве.

– Наздраве.

И Соня или Рая сяда до него, а Рая или Соня – до мен.

Ясен винаги се опитва да докара позата на отегчен аристократ, дето хич не го е еня за жените. Седи си спокойно в ъгъла, пие си тихичко натуралното сокче и сегиз-тогиз бърше очилата си с елегантно загатната досада. Но всъщност изобщо не възразява против девойките. Харесва му как го гледат, харесва любопитството в очите им, харесва мекотата на профилите им. Профилираната им мекота харесва. Не, вижте сега, не ни мислете за някакви дърти пръчове, които обикалят по клубовете да забърсват невинни кифли. Първо на първо, не сме толкова дърти. Второ на второ, обикновено кифлите въобще не са невинни. С тази акцелерация вече не знаеш на какво ще попаднеш. Харесаш си някоя мадама, висока, дългокрака, тялото перфектно отвсякъде, поканиш я да пийнете по едно и като се заприказвате – оп! – тя била на четиринайсет. Затова ние предпочитаме да си общуваме с момичета, които излъчват тийнейджърското. По очите се познава. И по количеството грим около тях.

Ловко да изсмуква погледите им. Често не го интересува друго, не се опитва да отведе нещата по-далеч. Явка, викам му веднъж, ти все намекваш, че позирам, че се правя на денди, но ти пък, ако искаш да знаеш, се правиш на сваляч. Честно казано, не знам какво толкова ти харесва в това.

Ти какво искаш да кажеш, ръмжи той насреща ми.

Искам да кажа това, което казвам.

Въх, уби ма.

Не бе, слушай сега. Ти си мислиш, че водиш мацки на нашата маса с една определена цел – и те в повечето случаи си мислят същото. А всъщност ги водиш със съвсем друга цел. Ти даваш ли си сметка, приятелю мой, колко рядко въобще се опитваш да ги вкараш в леглото си?

Че защо трябва непременно да ги вкарвам в леглото си, свива рамене Явор. Не може ли просто да си поприказвам с тях?

Ами нали и аз това ти разправям, безабсентни декадентино. Ти искаш да си приказваш с тях. Искаш да ловиш погледите им, да смучеш енергия. Ти си енергиен вампир, бе.

А ти си енергиен тапир. Ще ходим ли в „Три уши”, или няма да ходим?

Така че отиваме в “Три уши” и тук разказът се сдобива с история. То не може току-така. Истинският разказ винаги си търси историята, ухажва я, смуче й погледа капка по капка. Не ги обичам аз онези: раз-каз, джас-прас, – и готово. Не.

„Три уши” беше любимото ни място. От него лъхаше на артистична упадъчност. Е, добре, навярно не беше толкова артистична, но на нас така ни харесваше да си мислим. Освен това гардовете обикновено не проверяваха за лични карти, така че имаше бая много тийнейджърки. По-рано това заведение се казваше просто „Пънка”. После го взеха други собственици и го направиха по-иначе, но също толкова неуютно. Като се съберяха повече хора, вътре изобщо не можеше да се диша, понеже нямаше такива чудесии като климатици и прочее. Не чудесии. Глезотии. „Три уши” трябваше да бъде ъндърграунд, и не само защото се намираше под земята. Вътре пускаха музика, която трудно можеше да чуеш другаде в еднообразните софийски клубове и дискотечници – а навярно и все още я пускат, идете тази вечер да проверите, защо не. Даркуейв. Готик. Индъстриъл. Бухнали лакирани коси, много грим, упадък и разврат. Хе-хе. Ерзац разврат, опитомен упадък. The Cure. Лекът. Упадъкът е лек за скуката, депресията е аналгетик за всекидневието. Не е нещо ново, винаги е било така. На Ясен любимите ясновидци, меланхолните болестотворни поети със стихосбирките си, отпечатани на жълта хартия. Жълта хaртия. От онази, дето се римува с партия. Парти.

Беше почти толкова пълно, колкото обикновено. От колоните дънеше Placebo. Пак лек, но илюзорен. Леко плацебо. Действа ли? Пробихме си път през тълпата и пристигнахме пред любимата си маса тъкмо в момента, когато предишната, очевидно отегчена компания я напускаше. Понякога се удивлявам на късмета, който нося в джоба си – дано не ми прогори дрехите един ден. Седнахме. Явор хвърли бърз поглед на обстановката и отиде до бара – върна се с бира за себе си и обичайния сок от касис за мен. Касис. Харесвам цвета повече от вкуса, особено е подходящ за такива заведения. Отпихме и мълчаливо се заслушахме в музиката. Беше толкова силна, че човек едвам я разпознаваше. Sleeping With Ghosts. Май бяха оставили диска да се върти. По-добре. Диджеите в „Три уши” определено се справяха най-добре, когато оставяха диска да се върти и отиваха да пият бира на бара. И да набарат някоя девойка. Иначе ги хващаше вдъхновението и започваха да стържат върху музиката. Скрий си скреча, нещастник. Явор хвърли бърз поглед на обстановката и отиде до дансинга – върна се с три девойки. Наблюдавах го, докато ги омайваше. Той си е такъв, все във вихъра на събитията, и винаги той води девойките. Аз предпочитам да наблюдавам. Сочеше към мен и моя сок от касис. Вероятно изрично уточняваше, че не пия. Това му харесваше, вероятно правеше дуета ни да изглежда някак по-оригинален. Или по-безопасен? Не, очевидно не. Нямаше да дойдат, ако беше така. Когато прехвърлиш една определена възраст, тийнейджърките те гледат с известна боязън. Не знаят какво да очакват от теб, ти си потенциална опасност... Сигурно ще ги черпиш, ще се опиташ да ги напиеш, навярно в един момент ще се опиташ да ги отведеш у дома си, а те може би все още са девствени. Кой си ти? Какъв си? Фиркан педофил, изнасилвач с кинти в джоба, сексуален маниак, дебнещ в мрака? Какво искаш от тях, защо си губиш времето с малки момичета? Определено си опасност. И въпреки това сядат на твоята маса. Не, не въпреки. Именно заради това. Само заради това.

Просто се приближих до тях и започнах да пея „Bitter End” в ушите им. Когато човек ходи по такива места, хубаво е да знае някоя-друга песен наизуст. Изгледаха ме възхитено и ми стана ясно, че работата е опечена. Втренчих се влажно в чернокосата със сочните устни. Влажно, но кратко. Важно е да е кратко. Музиката спря за момент, зърнах как диджеят търчи към пулта си, явно беше станал някакъв гаф. Възползвах се от секундите тишина, за да ги поканя на нашата маса, като не пропуснах да обясня, че Ясен винаги пие само натурален сок от касис и че е живял като дете в Индонезия, и кога друг път ще имат възможността да се запознаят с такъв човек? В началото насочвай фокуса на внимание към друг, за да не изглеждаш подозрителен. Навиха се без да му мислят много. Русичката със сините очи направи знак „ей-сега се връщаме” към някакви момчетии, които зяпаха сякаш някой им е измъкнал питието под носа. Всъщност точно това правех, като се замисля. Тя беше най-хубавата, но ми се виждаше нещо скептична. Онази със сочните устни изглеждаше по-обещаваща, носеше черна тениска с червена анархия и имаше големи цици. Третата също беше прилична. Слабичка, с черно потниче и пиърсинг на носа.

Явор май си беше харесал онази с големия бюст. Падаше си малко цицоман. Другите две бяха по-хубави според мен: едната имаше много кръшна фигурка и пиърсинг на носа и въртеше любопитно очички; третата беше с тъмноруса коса, вързана на опашка, и големи сини очи, подчертани с тъмен молив. Ето това беше класическата хубава тийнейджърка. Гледаше скептично и май не беше много в настроение. Типичната хубава тийнейджърка. Невинността на упадъка в чист вид. О, не, нея трябва да я оставим на мира. Такива момичета трябва да бъдат запазени за връстниците си, за да ги светват малко по малко. Нямаше да дам на онова дърво да й смуче погледа. А за друго да не говорим. Изведнъж се усетих, че вече мисля в перспектива, тази нощ май щеше да се окаже дълга. Ето, напук на себе си започвах да проявявам интерес. Интересно на колко ли години бяха. Изглеждаха на осемнайсет, значи сигурно на шестнайсет. Всъщност русичката си изглеждаше баш на шестнайсет. В никакъв случай. Отпих от касиса и леко го оставих на масата с отработен жест. Понякога, като се наблюдавам в такива ситуации, изпитвам жал към себе си. Към Явор – не. Той си е щастлив. Предоволен е от този начин на живот: обикаля по клубове, флиртува с малки девойки, те му се кефят, той им се кефи, от време на време – по-скоро рядко – се престрашава да заведе някоя в квартирата, в такива случаи аз също се примирявам с положението и следвам примера му... На сутринта обикновено е доста по-сложно. Но до сутринта има още много време, стотици минути, наредени като жълти таксита покрай тротоара. Преди няколко нощи сънувах такъв сън: вървя по дълга улица, която няма край, и встрани са наредени едни и същи жълти таксита, всичките празни. Празни. Какво ли би могло да означава това?

– А кво бачкате? – поинтересува се носът с пиърсинга.

– Правим уебсайтове – каза Ясен.

– Ясно, продавате се на капиталистите – коментира анархията със сочните устни.

Русичката с тъжните очи мълчеше и отпиваше внимателно от водката. Всъщност въобще не изглеждаше тъжна, по-скоро като че ли предпочиташе да седи встрани и да наблюдава. Като Ясен. Това, което аз разчитах като тъга, може би беше просто отсъствието на пронизващия поглед, характерен за повечето сини очи, и подчертания тъмен молив. Изведнъж се сепнах: сетих се на кого ми приличаше.

– Приличаш ми на Надежда – каза изведнъж Ясен.

– Коя е Надежда? – гласът й беше тихичък, но не от стеснение, а от спокойствие.

– Едно момиче, в което бях влюбен, когато бях на шестнайсет.

– О – казаха сините очи.

– Ти на колко си?

– На шестнайсет.

– Ето. И аз бях на шестнайсет. И тя беше на шестнайсет. Беше ми съученичка.

– И кво, отвори ли ти се парашута – носът бе заинтригуван.

– А що й викаш Надежда? – намесиха се не по-адекватно устните. – В смисъл, Надежда обикновено се съкращава на Надя.

Ясен подмина забележките им, може би наистина не ги беше чул. В края на краищата наоколо беше пълно с хора, половината от които си крещяха взаимно в ушите, а от уредбата здраво дънеше Rammstein.

– Приличаш ми на Надежда – повтори Ясен и отмести поглед към дансинга.

Встрани от развихрящото се пого, край една колона, се бяха оттеглили момчетата им. Сини дънки, черни тениски. Nirvana, Blind Guardian, третото беше от онези безумни готически шрифтове, които само посветените могат да разчетат – но пък имената на тези групи така или иначе обикновено звучаха еднакво: скупчени на едно място съгласни, дълбоки о-та и вибриращи р-та. Младежите съвсем бяха увесили нос. Не говореха, не пиеха; правеха се, че гледат в другата посока, но все кривяха очи към нашата маса. Ние бяхме гадните дърти пръчове, шибаните гъзари, които им бяха свили мацките. Техните мацки, девойките, на които се бяха изредили да звънят цял ден, за да ги докарат в тая воняща дупка, да изкуфеят, да се напият, на връщане всеки да си изпрати своята до тях и да я намляска по пътя. За миг кръстосахме погледи с онзи, чието име не се четеше. Той бързо извърна глава и след малко се скри зад колоната. Изведнъж ми просветна, че пичът се страхува да не би мазното копеле с натуралния сок да се заяде с него. И тогава наистина ми стана гадно.

– Навремето – заговорих пак, като се стараех да ме чуят – адски мразех такива типове. Като са големи и като имат кинти в джоба, и всичките мацки търчат при тях. А ние какво – на сухо.

– Какви типове? – не разбра носът.

– Не бе, тъпунгер, той говори за нашите бебета – поясниха устните.

Очите дълбаеха замислено водката.

– И Надежда ли тръгна с някой батко? – в мекия й глас проблясна присмехулно острие.

– Абсолютно – намеси се изведнъж Явор. Почти викаше и ме гледаше предупредително. – Надежда тръгна с един дългуч от Дружба. А иначе живееше в Младост.

Носът се изкиска. Погледнах я критично.

– Грънджарят – каза – си пада по теб. Металягата – той кимна в посока към колоната – копнее да целуне сочните устни на нашата очарователна анархистка. А любителят на глаголицата никога няма да ми прости, че седя до неговата Надежда.

– Мерси, че ми каза – въздъхна Надежда и стана от масата. – Впрочем, казвам се Вяра.

– Добре казано – отбелязах. – Но все пак изглеждаш като Надежда.

Не можех да разбера защо направи всичко възможно да пропъди момичето, но това нямаше особено значение. Аз така или иначе вече си бях избрал. Този път ми се искаше да спя с нея. Ясен беше прав: рядко се опитвах да вкарам тези момичета в леглото си. Малки бяха, като за начало; пък и може би наистина повече ми харесваше просто да ги гледам, да си приказвам с тях, да усещам колко са млади, как нищо не разбират... Но този път в „Три уши” беше по-горещо от обикновено, въздухът лепнеше от миризмата на пот и алкохол, от всевластната влага по чашата ми кондензираха капки. В един момент анархията със сочните устни остана по потниче, зърната на едрите й гърди напираха любопитно навън. Малко по-късно пуснаха Love Will Tear Us Apart на Joy Division и тя ме дръпна на дансинга – не помня кога я притиснах в колоната и започнах да я целувам. За момент кръстосахме погледи с Ясен: в очите му играеше насмешка, вдигна глупавия си сок от касис за наздравица. Ама следващия път, когато погледнах натам, той вече беше гушнал мацката с пиърсинга и й шепнеше нещо в ушенцето. Хрумна ми ласкателната мисъл, че той никога не посяга към девойките преди да съм му дал пример, така да се каже; веднага след това се запитах дали и аз изглеждам толкова мазен отстрани. Хвана ме яд, че не мога да се отърва от чувството на вина – изобщо не бяха толкова малки, в края на краищата, кой знае с колко пъпчиви пубери бяха спали – притиснах по-плътно тялото пред себе си ¬– може би всъщност ме беше яд, че не бях вършил тия неща докато бях пъпчив пубер – плъзнах ръка към гърдите й – не, не бях ги вършил, тогава батковците ни отмъкваха момичетата, а сега ние бяхме батковци и отмъквахме момичетата на пъпчивите пубери, облечени в черни тениски с неразгадаеми надписи, прав беше Ясен.

Улицата приличаше на онази от съня ми само на пръв поглед. И такситата не бяха толкова много. Къде ли се намираше онази улица? Щеше ми се да ида там някой ден. Може би щях да взема и тази хихикаща девойка със себе си, да вървим заедно по безкрайния гладък асфалт, лъскавия черен асфалт, от който правят нощта. Щях ли? Качихме се в две еднакви таксита – два жлътнали под уличните лампи форда – на задната седалка прокарвах леко пръст по бедрото й, чудех се дали Явор прави същото или, какъвто си е гладник и невъзпитан, направо е стиснал своята за баджака. Един ден бих станал таксиметров шофьор. Толкова много за наблюдаване... Таксиметровите шофьори би трябвало да пишат романи, тлъсти замислени книги, пълни с лирични развратници като мен и с авантюристично настроени млади момичета, които искат да опитат колкото се може повече от живота за отрицателно време.

– Тук сме – казах и с изненада открих, че гласът ми е дрезгав.

Когато се събудих, беше още тъмно; тя спеше до мен – невидимо, но осезаемо присъствие в черния като мастило мрак. Събудих се отведнъж, с широко отворени очи. Бях сънувал дълга, безкрайно дълга нощна улица, без нито един минувач, но с безброй жълти таксита, наредени покрай тротоара, до едно празни; и внезапно сънят ме изплю обратно на брега. Мина известно време, преди да разбера каква е причината. Откъм стаята на Ясен продължаваха да се чуват стонове и пъшкания. Мили боже, тези хора умора нямаха ли? Щяха да се контузят, ако продължаваха така. Еднообразният им дует се процеждаше като влага през стената. Цъкнах с език и се приготвих отново да заспя, но се сепнах: счу ми се нещо странно... Нещо на английски. Останах още малко така, заслушан във влагата: със сигурност различавах фрази на английски – специфични фрази на английски. Какво означаваше това? Тихо се измъкнах изпод одеялото и тръгнах както си бях гол към вратата. Спрях в коридора и се заслушах. Стонове, пъшкания, мръсотии на английски... Всичко това определено не звучеше като секс между Ясен и любопитна тийнейджърка с пиърсинг на носа. Звучеше като порнофилм – и си беше порнофилм.

Не знам защо направих това, което направих после. Дали ако не бях го направил, ако се бях върнал обратно в стаята си на пръсти, ако се бях мушнал тихо до умореното тяло, което по-рано тази нощ бях разгадавал сантиметър по сантиметър – дали тогава на сутринта всичко щеше да си е както обикновено? Дали изобщо съм се събудил, дали не съм влязъл в някакъв друг сън? Не знам. Знам, че тогава не се върнах в стаята си, а отворих – много тихо, много внимателно – вратата на Ясен и надникнах вътре. На екрана на компютъра се виждаше точно това, което очаквах. Не очаквах обаче, че стаята ще бъде празна.

А на сутринта се събудих сам. За миг се запитах дали всичко не е било сън, но чаршафите несъмнено бяха измачкани от друго тяло, второ тяло в леглото ми. Девойките обаче ги нямаше. И него го нямаше. Имаше само кафе.

А следващите три месеца нямаше нищо.

После получих картичка. От Прага. Пишеше ми: „Приятелю мой, аз съм на Прага, ако разбираш какво искам да кажа. Чувствам се чудесно. Изкарах курс по градинарство, но си намерих по-добро занимание. Вися от една седеметажна сграда и гледам хората по улиците.” Самата картичка показваше бронзова скулптура на човек в цял ръст, който виси от седеметажна сграда и гледа хората по улиците. Толкова бях уморен, че изобщо не се впечатлих. Значи така беше решил да се установи моят другар по бродене из нощна София. Щеше да ми липсва въображението му, странните му думи, пърхащи като светулки в мрака. Но може би пък беше за добро. Оттук нататък животът ми навярно щеше да стане значително по-нормален.

Но защо тогава, като вървя по улиците, имам чувството, че от всеки покрив някой ме гледа?

 

 

 

Други разкази и публикации от Ангел Игов

Към началната страница

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!