Към началната страница

 

Превод: Борис Делирадев

 

Излезли сме на леда, близо до махаличката с бараки, която всяка година се пълни с хора с идването на зимата. Вик слага катинар на барачката. Името и града му са изписани отстрани с боя, както е по закон. Но освен тях той е добавил улицата, щата и пощенския си код. А под тях с трийсетсантиметрови букви и ярко червен спрей е написал земя!, с удивителна.

- Да се знае точно къде ни е местожителството – обяснава той и изглежда готов да го повтори пред всеки, който го попита. Но доколкото знам любопитни няма. Съседите ни познават от деца. Израстнали сме на леда, с въдички в ръце, седнали върху обърнати с отвора надолу кофи с назъбени ръбове. Някои от съседите имат внуци, които сега играят баскетбол с дванайсетгодишния син на Вик.

- Ще ходим ли в Гросъри за по бира? – питам.

Грийн Лейк Гросъри е името на единствената кръчма в радиус от петнайсет мили. Обикновено не бих и питал – бирата е задължителна. Но този път на леда ни изкара жената на Вик.

- Какво стана с рибата тоя сезон – му беше казала наскоро. – Баща ти ще изкара една нощ и без теб.

И ето ни с Вик седнали в барачката – малко по-широка от външна селска тоалетна – стоим и се вслушваме в съскането на керосиновата лампа над главите ни. Доволни сме, макар че не кълве. Подаваме си плоска джобна манерка и потропваме с крака, за да не замръзнем. Манерката е петнайсетгодишна и ми е подарък от Вик, за сватбата. Но много късмет не ми е донесла, нито с жените, нито с рибата.

Вик се съгласява за бирата, но преди това иска да мине да си вземе пари. Пътят до тях е двойно по-дълъг, а аз имам достатъчно пари и за двамата, но от учтивост не предлагам. Истината е, че Вик иска да се убеди, че верандата на баща му свети. Старият пуска лампата преди да си легне и ако се е сетил да го направи, това е сигурен знак, че е в леглото, в безопасност.

Бащата на Вик започна да губи паметта си почти изведнъж, няколко месеца след смъртта на майка му. Късно напролет миналата година минахме да го видим на връщане от работа и го намерихме да разорава нивата, която предната неделя заедно бяхме засели.

- Татко, какво правиш? – попита го Вик и скочи при него на трактора, за да го озапти.

- А ти как мислиш?

- Ами ореш нивата, която засяхме минала седмица – отговори Вик.

- И защо мислиш, че го правя?

- Точно това искам да знам и аз, татко. Защо по дяволите го правиш?

Баща му обърна очи към нивата и се загледа в браздите, където от едната страна лежаха семената, а от другата прясно разровена земя. Очите зад очилата проблеснаха за миг.

На връщане от кръчмата в колата Вик въздъхна и поклати глава. – Старецът вече никакъв го няма – каза.

- Може би трябва да го заведеш на лекар – опитах се да съм полезен. Собственият ми баща почина от пневмония, която без да разберем беше прерастнала в менингит. Малко пеницилин вероятно щеше да му спаси живота. Спомням си, че още живеех в Тексас, когато майка ми се обади и ми каза, че татко е в кома. Докато мина трийсет и шестте часа път с кола, беше умрял. И досега съжалявам, че не взех самолет.

Вик се засмя. – На очен лекар да, но за другото е късно. От възрастта е. Седемдесет години не са малко.

Слязох от колата на Вик и се прибрах в къщи. Пуснах щорите и завъртях една плоча на Боб Дилън, докато не свърших бутилката с уиски. Може би седемдесет години не са малко, но на мен не ми се виждаха далеч. Бях на четирдесет и разведен. А разводът със сигурност прибавя по нещо, брои се отделно. Като кучешките години. И ефектът на вятъра в студено време.

 

Няколко седмици след тази вечер бащата на Вик се появи изненадващо в училището, където и двамата с Вик преподавахме. Един от учениците го беше забелязал и го сочеше с пръст. Тракторът му, заедно с празното ремарке за сено, беше паркиран пред сградата, точно до пилона със знамето.

Дадох на децата нещо за четене и изтичах бързо навън. Когато излязох, Вик вече слизаше от трактора. Тъкмо беше изключил двигателя. Баща му стоеше прав на тротоара.

- Защо си дошъл, татко?

- Такъв е редът, нали? Родителите чакат децата си тук.

- Да, да, татко – говореше гневно Вик – знам! Но кого по дяволите търсиш?

- Недей да ми говориш с такъв тон – опита се да се защити баща му. – Тръгнал съм за сено – за червеното конче и кобилката – и реших да мина да ви взема за обяд, както правехме едно време. – И ми се усмихна, надявайки се да намери в мен съюзник, но усмивката беше повече гримаса.

- Татко, това са фантазии – отсече Вик.

- Фантазии... – произнесе думата, като че ли беше някакъв лек. – Както и да е. Вие двамката добре сте се издокарали. Вече не сте онези момчета със слама по дрехите.

Тримата стояхме до ръба на тротоара, където спираха училищните автобуси, и се гледахме с примижали от слънцето очи. Не знам дали някой от тримата знаеше какво точно очакваме да се случи. Със сигурност Вик не знаеше.

Конете, за които говореше баща му, бяха мъртви отпреди повече от двайсет години.

 

Дори и след инцидента в училището не можах да убедя Вик да заведе баща си на лекар. Все пак преди края на лятото прибра ключовете на трактора и капачката на делкото при себе си. При все това диагнозата на Вик за състоянието на баща му си оставаше „отслабваща памет”, свързана с „възрастта му”. Нищо повече.

- Виж, напоследък прекарвам обедните почивки в училищната библиотека – каза ми една вечер, докато пиехме бира в Гросъри – и знаеш ли какво прочетох за тази болестта, която настояваш, че баща ми има?

Казах му, че не знам.

- На практика няма начин да бъде доказана. Не помагат нито кръвни проби, нито скенер. Единственото сигурно нещо е аутопсия на мозъка, след смъртта.

- Е, и?

- Ами не виждам никакъв смисъл да го разкарвам по болници и да го карам да се чувства неудобно.

- Защо пък неудобно?

- Ами да ходи по лекари и да го проверяват дали не е луднал. Ти да не би да не си губиш ключовете? И не задължително означава, че си мръднал, нали? Не ми се иска да се паникьосва всеки път когато забрави да свали седалката на тоалетната след изпикаване. Сега си млад и предпочиташ да знаеш всичко за себе си, но уверявам те, че като остарееш, няма да е така.

Отстъпих, защото не ми се спореше.

Казват, че ако поставиш омари в студена вода и постепенно повишаваш температурата, омарите умират без да разберат, че се каниш да ги свариш. Промяната е толкова постепенна, че не я усещат. Но колко по-хуманно е това от варианта, в който директно ги хвърляш във вряла вода?

Интериорът на Грийн Лейк Гросъри винаги ми е напомнял на трюм. Не заради обзавеждането или дизайнерската концепция (такава няма), а заради уютно ниските тавани. В задната част на помещението има маса за билярд, постлана с протрито сукно. Стиковете не са от най-правите. Обикновено с Вик си пием бирата на бара, но тази вечер той предлага да играем.

Не е ли странно, че една запалена крушка на входа на бащината ти къща може да предизвика такова добро настроение? Но не се оплаквам. Вик прекара цялата зима в меланхолия и отричане на очевидното. В свободното си време намираше всякакви причини за проверки на стария – или ще рине сняг, или ще уплътнява прозорци, или нещо друго. Даже подозирам, че нарочно счупи онази тръба под мивката докато почистваше сифона. Но аз съм най-добрият му приятел и не е моя работа да го обвинявам в престъпления, извършени от синовна обич.

В момента на бара е Джими, а жена му, Мери, обслужва скарата и фритюрника. През летния сезон, когато хората от града пристигат на езерото, Джими и Мери наемат по някой ученик да им помагат в съботите и неделите. Но през другото време се оправят сами.

На млади години, като работник във фабриката „Форд” в Детройт, Джими претърпява злополука, след което се пенсионира и се захваща с барманство. След злополукатата гръбначният му стълб се изкривява от рамената нагоре и сега изглежда така, сякаш се е опитал да докосне лявото си рамо с брадичка и се е схванал.

- Тоя студ не е за мене – казва ми Джими, докато нарежда рестото от бирата, която поръчвам, върху бара. – На нея й понася – има предвид Мери. – Тя е родена тук. Но мойта кръв е южняшка.

- Детройт не е точно на юг, Джими – обажда се жена му. – Бог е свидетел. Глупак си ти.

- Истина е – потвърждава той и свива здравото си рамо. – Така сме и по майчина и по бащина линия.

Мери е права и според мен. Детройт съвсем не е на юг. Преди да се разведем с Доун, прекарах дванайсет години в Тексас. Когато се върнах в Мичиган, Вик ми намери работа като учител в прогимназията, която и двамата сме завършили. Същата тази прогимназия със старите коридори със шкафчетата, по които като деца се мъкнехме.

Сещам се за всичко това, когато се връщам при билярда с бири в ръка.

- Понякога се подтискам, като си помисля колко много вода е изтекла, откакто се познаваме – казвам.

Вик се съсредоточава във върха на стика. – И колко до никъде сме я докарали, нали?

- Да.

- Е, поне знаем къде се намираме – отвръща той. Сами сме избрали да сме никъде. – Топките се пръскат с пукот по масата и се блъскат една в друга.

- А дали наистина знаем? Ти не си мърдал оттук, а аз се върнах по липса на по-добри възможности.

Вик се замисля за момент. – Всъщност имаш право. Може би тези в града все пак се оказаха по-умни от нас.

След още две игри и три бири барът е вече пълен. Джими усилва джубокса, за да чуе любимото си парче на Патси Клайн. Обичам това място. С Вик напоследък се виждаме за не повече от една бира и съм забравил колко успокояващо ми действа. Той се смее и шегува както не съм го чувал от месеци. Понякога си мисля, че щеше да е по-лесно, ако старият беше умрял. Често се чудя кое е по-трудно: да изгубиш баща си или да имаш баща, който си спомня името ти само когато се чувства добре?

Докато Вик подрежда топките за последната игра – тази е поредната последна – виждам в бара да влиза Маги. Тя е малко по-млада от нас и също като нас работи в училището, стаите ни са в един и същи коридор. Маги маха с ръка на Джими и Мери и поздравява старите пушки на високите столове пред бара. Мъжете са щастливи да я видят, щастливи са, че могат за момент да си починат от разговорите, които водят от години. Когато поема чашата с джин и тоник от ръката на Джими и се усмихва, той се ухилва до уши. Сякаш току-що си е спомнил кой тук е собственикът.

Вик ме наблюдава с усмивка на уста. – Явно често идва тук. Няма да е лошо да се притечеш на помощ и да я спасиш от Пийт и момчетата. Бас давам, че вече знае повече, отколкото й се иска, за моторните лодки и разните видове стръв.

Всъщност за момент се замислям дали да не го послушам. Но се отказвам. Какво по-интересно мога да й кажа от тези мъже, подпрели глави върху лактите си? Нищо. Вик вече е привлякъл погледа й и й прави знак да се приближи. Докато тя си проправя път към задната част на бара, не мога да не забележа, че е облечена в прилепнал по тялото черен пуловер от ангорска вълна, чието деколте деликатно открива красивата линия на ключицата й. Изведнъж се сещам, че и двамата с Вик сме облечени във ватени костюми за сняг и дебели вълнени ризи.

- Вие пък двамата какво правите тук? – пита ни Маги. Изглежда истински доволна да ни види. – Мислех, че съм единствената в училището, която си подава носа от къщи след новините в десет.

- Тази вечер сме в градска заради добро поведение – обяснява Вик.

- И какъв е поводът?

- Нищо особено. Бяхме малко за риба следобед и решихме да се отбием за по бира.

Като всички останали тук, сигурно си мисли тя, докато отпива от джина с къса тънка сламка. Устните й са с цвят на череши.

С лека завист слушам разговора между Вик и Маги, които си разменят шеги за един от калпазаните в училище, на когото й двамата преподават. Сигурно е доста по-лесно, когато си женен. Жените винаги забелязват ако си с халка. И ако не им действа като стимулант, поне им подсказва, че не задължително си опасен. Толкова дълго съм носил халка, че понякога ми се струва, че е още на пръста ми. Като инвалид съм, който продължава да усеща отрязания си крайник. На една част от мен й се иска да има някакъв външен белег, някакъв знак или предупреждение, който разведените да носят; да се знае, че са белязани.

- Значи се знаеш с Джими и Мери? – питам Маги, докато Вик е на бара за още бира.

- Да, готини хора. Идвах тук от време на време още когато с Том, съпруга ми, се преместихме да живеем наблизо. А след развода съм почти редовен клиент.

Извинявам се, че съм предизвикал темата. Тя поклаща глава.

- Няма проблем. Вината си е моя. Баща ми беше военен. Вероятно точно това ме е привлякло към униформата на Том. Всъщност той даже не беше военен, беше от бреговата охрана.

Като била малка, семейството на Маги се местело от място на място. Оказа се, че дори е живяла в Тексас. Когато й казвам, че и аз съм живял там, ме пита дали съм виждал тарантулите да излизат на пътя преди буря.

- Всички твърдят, че излизат точно преди да завали. Но аз не съм ги виждала. Нито веднъж.

- Това е защото никога не е валяло – казвам. И не се шегувам. Това си е самата истина. Но Маги се разсмива сякаш съм й казал виц, който е чакала да чуе в продължение на години. И когато докосва ръката ми, съм изпълнен с непозната надежда. За какво точно, ми е трудно да кажа.

Оставаме на масата за билярд повече отколкото всеки е очаквал. Накрая някой изсипва две по двайсет и пет цента върху ръба й и ни подсказва, че иска да играе.

- Може би е за добро – казва Вик и връща стика върху поставката. – Да не се налага в малките часове да се влача до вкъщи като старо куче.

- А ти? – пита ме Маги. – Какво ще кажеш за една последна бира?

Поглеждам към Вик.

- Ами да, остани – възкликва той. – Добре е да останеш. – Но начинът, по който го казва, очевидното окуражаване, ме карат да се чувствам ужасно. Като студент в университета, чийто приятел се изпарява преди свалка. Сигурен съм, че ако остана, всичко ще деградира в някаква ужасна неловкост още щом придърпаме столовете към масата. По-лошото е, че и това може да не се случи.

Казвам на Маги, че трябва да вървя. Очаквам, че тя ще остане да допие бирата си на бара, както друга вечер. Но вместо това тя ме пита дали бих я откарал до вкъщи.

- Не трябва да шофирам, а и е прекалено студено, за да тръгна пеша – обяснява. – Освен това вие двамата сте поне отчасти виновни за състоянието ми.

Навън, докато пресичаме по замръзналия чакъл на паркинга, Маги се разсмива. Не знаела че сме с моторните шейни. Когато й предлагам да отида и да взема колата, тя отказва.

- Хората тук не слизат от тези проклети машини – отвръща тя. – Така че трябва все нещо хубаво да има в тях, нали?

Вик й дава синята метална каска на сина му. Държи я вързана отзад на шейната в случай, че се наложи да го вземе след като е ходил при стария. Действа съвсем делово, без любезности. Явно е разочарован, че не останах. Но той не знае какво е да започваш от начало. С Ан са гаджета от училище.

На излизане от паркинга Маги ме обръща здраво с ръце. Увеличавам скоростта и тя започва да крещи, и да ме притиска още повече. Първоначално си мисля, че има някакъв проблем, че вика от болка, но когато намалявам, бедрата й ме удрят, като ездач, който насърчава коня си. Разбирам, че се забавлява.

Опитвам се да се съсредоточа върху пътя, но ръцете на Маги са около кръста ми и единственото, за което мога да мисля, е какво ли е да усетя кожата й върху моята. Намираме се на завоя близо до къщата на стария. Малко след това е тази на Вик. Само след секунди ще остана насаме с Маги. Искам да я поканя в къщи, но съм забравил протокола. След толкова много години музиката се е сменила и вече не зная стъпките. По дяволите, може дори да съм разчел погрешно сигналите. Но нали все пак тя докосна ръката ми, когато се смееше? Нали се усмихваше, наведена над зеленото сукно на билярда? И ме помоли да я закарам до тях? Каската й – едната страна на каската й, доколкото мога да си представя – се е притиснала в гърба ми. Това не е ли също знак?

Стопът на шейната на Вик грейва в червено. Машината му се завърта, прехвърча над банкета и изчезва в експлозия от сняг. Всичко става за секунди и аз профучавам преди да успея да натисна спирачка. Каската на Маги подскача по гърба ми като глава на кукла. Прегръдката й ме е стегнала като в менгеме.

Обръщам се, очаквайки да открия приятеля ми под шейната. Но когато прекосявам банкета, виждам машината му да гази навътре в снега. Къщата на баща му е пламнала в светлина.

Дори и оттук мога да видя, че не е останала и крушка, която да не свети. Завесите са прибрани и прозорците греят като сигнални ракети. Докато стигна до къщата, Вик вече е вътре. Търси баща си. Виждам го през големия прозорец да тича от стая в стая във ватения си костюм. Каската е все още на главата му.

Вик изскача навън и се мята отново на шейната. Даже не поглежда към мен. Тръгва направо през бетонните стъпала, които слизат надолу към езерото. А аз? Карам и аз след него, шейната ми се удря и стърже в бетона.

В задния двор веднага виждам отчетливи следи, сякаш оградени с полицейска лента. Вият се под задната веранда и вървят надолу, директно към езерото.

На Вик не му отнема време да намери стария. Паднал е на навътре по замръзналото езеро, на половин миля от брега. Миглите му са примрежени от ледени кристали, но съм сигурен, че диша. Облечен е в костюм за сняг. Ръкавици. Шапка. Здрави обувки. Старите навици не са го изоставили.

Вик е седнал в снега до него и се опитва да го изправи. Вглежда се в забулените от перде очи и се опитва да ги разбере. Но отговори няма. Старият дори не чува въпросите. Езикът му се движи по напуканите от вятъра устни и вкусва разговор, проведен преди десетилетия.

По-навътре по езерото, вероятно покрай барачките, още някой отказва да се върне в къщи за почивка. С чук и метален кол той разбива отвора на замръзнала харпунена дупка. Над леда е тъмно. Чукът пее химн. Звънът пронизва студения въздух и лети към звездите.

 

 

 

Fiction Writers Review

Към началната страница

Първа публикация на български език. Оригинално заглавие - "Degrees". Превод: Борис Делирадев

г2007-2010 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!