Към началната страница

 

         За пръв път пиша по този начин. Има нещо много стойкаджийско в цялата ситуация. Масата е отдавна забравена мозаечна плоча. Металните и крака се губят в гъстия буренак пред вилата. Щях да кажа "под старата череша", но тя изсъхна преди няколко зими и татко я отсече. Сега е празно. Седнал съм на потъмнелия и пън. Под отпуснатите ми крака октомврийската трева е прошарена от изгнилите кафяви листа на ореха.
         Вглеждам се в молива. Зелен, дълъг 5-6 сантиметра, трябва му подостряне. Марка "Конте", твърдостта - НВ. Усещам отдавна пропитата в него пот от прекараното горещо лято на осемдесет и осма зад ухото на баща ми. Този молив е чертал онази съзидателна енергия в главата му точно от другата страна на листите, на които пиша в момента. Намерих ги в едно от чекмеджетата на масата. Единственото нещо за писане в тази изоставена вила. Отзад надничат ръчни планове на къщата и часови графици на безумни шофьорски смени, платили построяването и.
         Вилата отдавна вече има своите спомени. Моите детски, на племенника ми. Гонитбите ни с водни пистолети и брусенето на ореха с футболна топка. От същия орех съм падал два пъти, унищожавайки цветната леха на майка. В каросерията на малкото си камионче превозвах паветата, които сега оформят красивата алея, опасваща къщата. Също и много нацепени дърва за калайдисаната печка, която топло розовееше през зимата. После срамежливо се гордеех, когато баща ми разказваше на съседите колко много работа е свършило малкото момче с детското камионче. И обелените колене не ме боляха, докато се ровех в купа с пясък, приготвен за цимента, нито усещах пошляпванията на майка ми, когато и се покажех като "пясъчния човек".
         Аз съм градско момче и тази вила ми е едно много дефицитно усещане. Уют, който ме кара да пиша. Дори не знам какво искам да ви кажа. Просто ми е удоволствие да драскам на тези пожълтели листа с дребния зелен молив.
         Подострих молива с нож, който е тук още от построяването на къщата. Спомням си как баща ми, след тежкия работен ден, разрязваше с него сирене и домати, които поглъщаше лакомо с огромни залци хляб. А сините му очи винаги бяха вперени в растящата пред нас вила. Всяка събота и неделя заграждахме късчето уют сред този спънат балкан. И слушахме мачовете на Берое от радиото в семейното "Жигули" 1300.
         Преди две седмици майка ми се обади и каза, че са си купили "Фолксцваген Поло". Веднага щом се освободих, хванах автобус от София. Не ми дремеше за "Поло"-то, просто исках да се повозя за последно на Жигулата. Наборката, в която като дете спях на задната седалка, през онези сякаш безкрайни пътувания към морето. Когато спирахме на крайпътни, закътани в растителност чешмички и хапвахме на багажника, а аз питах далеч ли е още морето. Дом на колела. Ако мога да перефразирам клишето - Уют на колела. Тя сега с тъжна ревност проклинаше "Поло"-то и се страхуваше татко да не я продаде. Но аз усещах как той също милее за нея. В такива моменти презирам жените за неспособността им да се привързват към предмети. В "Жигули"-то майка виждаше единствено онези шестотин лева заем, които не са им достигнали за "Поло"-то.

 

         Дойдох на вилата с нашата кола.

 

         Горката, пали веднага, катери баирите, гълта прахоляка, барабар със самите черни пътища. Доказва се. Като четиридесетгодишна жена с жартиери, в неравна борба с младото гадже на мъжа си. Сякаш не знае, че отдавна е в моето сърце. Не подозира детското чувство на благодарност, че пощади пръстите ми, когато в момент на разсеяност треснах вратата върху ръката си. Че е приютявала младежките ласки, с които ме даряваха първите ми момичета. И че беше моята крепост, когато ни връхлетя черна буря в Дяволското гърло.
         Аз май съм домошар. Един доста отегчителен домошар. Как ме търпите?!! Тук се усмихвам. Даже се смея. Един двадесет и пет годишен дългуч, без никаква история в главата, с дъвкан молив и жълти листи, седнал на пън сред буренака. Небето е шарено и ту ме напича силно в тила, ту потръпвам от лек хлад. Картинка. Че аз нямам право на сантименталности. Нямам право на тъга. Можеш да си позволяваш тези неща, чак когато спре да ти става пишката. Питайте модернистите! Затова се смея. С пресипнал глас, заради вчерашния мач на Берое.
         Китайците ли прегръщаха дърветата, за да попиват положителната им енергия?! Сетих се, че съм гледал подобно нещо по телевизията и одеве пробвах да прегърна смърчовия храст пред вилата. Щеше да ми избоде очите. Мъжкар е и хич не си пада по подобни гейски изпълнения. Интересното в съвместният ни живот е, че между десетата и двайстата ми година растяхме заедно на височина. Сега е по-висок от мен, ама аз съм по-строен, а той си е още доста дървен. Важното е, че си го знае и не се обижда като го наричам "голямо дърво". Още навремето майка искаше от татко да го маха, защото и засипваше верандата с иглички. Аз се застъпих за него и от тогава е много мой човек. Пази тайната за страха ми, когато нощем все още пикая направо от верандата. Прощавал ми е повръщанията върху него през тинейджърските ми запои. Криеше и фасовете ми. Дори веднъж ме хвана, когато пиян паднах от верандата. Абе силно мой човек ви казвам. Той е изтупаният гвардеец пред полуизоставената ни вила. Скоро може да заохранява и Жигулата, щото го усещам баща ми, че "хич не му се дава".
         Като казах гвардеец, се сетих още нещо. Одеве намерих въздушната пушка, скрита под леглото. Още от едно време я крием там, защото баща ми я е внесъл незаконно, скрита под шофьорската седалка на ТИР-а, при едно от многобройните му завръщания от бивша Чехословакия. Пушката се казва "Славия", което навремето много ме терзаеше и се чудех защо няма и пушка "Берое". Което не ми пречеше да си играя на гвардеец и да патрулирам с червеното горнище от анцуг на майка и татковата плетената "селска" шапка. Заради това червено горнище обаче ме откриха в храстите, от които стрелях по минаващите коли и изядох няколко шамара. Чудя се дали сега да не потърся останали сачми и да пострелям отново по колите. Пипето ми вече е повечко и няма да ме открият. А щетите, които причинява са почти нулеви.
         Много интересна възраст е двадесет и пет. Можеш да си сантиментален по изминалите безгрижни години, но можеш и да си позволиш и минутка детство. Стига да е скришно.
         От няколкото остренета моливът така издребня, че е неудобен за писане. Трябва да приключвам. Тъкмо навреме, защото историята все повече се разпада. Което ме развеселява, тъй като тя и без това няма център. За разлика от мен. Може да звучи прекалено директно на хартия, но в момента съм точно в центъра си. А и важното е, че си знам какво голямо дърво съм. Нали?!

 

Октомври, 2005

 

Към началната страница

 

Публикувано и във в."Сега", януари 2006г. и в Литературен клуб, 11 януари 2007г.

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!