Към началната страница

 

         Битката остана далеч.
         Георги намали скоростта до критичния минимум и се облегна назад. Позатри с длан стъклото и се загледа в небето. Облачно, мрачно. Закашля се от усилие в гърдите. Въздъхна тежко и увеличи оборотите. Равномерният бумтеж на мотора го понесе нагоре. Искаше да изскочи над облаците и да види слънцето. Да му се усмихне.
         От малък имаше този навик. Излизайки от къщи при слънчев ден винаги вдигаше глава, затваряше очи и разтегляше изцапаните си с масло устни в доволна усмивка. В тези къси мигове забравяше притесненията си - изпитват го неподготвен в училище; баща му няма да се върне от фронта; Румяна от неговия клас може би харесва повече Христо.
         Най-голямо удоволствие му носеха усмивките срещу зимното слънце. Никога нямаше да забрави една такава, която му струваше три дни арест през двадесет и девета във военното училище за офицери. Бяха под строй на плаца, когато след безброй мрачни дни небето се открехна и слънцето огря казармите. Георги инстинктивно вдигна усмихнато лице нагоре. По скулите на ротния обаче беше притъмняло. Той разкървави устата му с тънката си дървена палка и го прати към ареста с викове. Оттогава на Георги му остана и прякорът Слънчогледа. Десет години по-късно новобранец с прозвището Ван Гог, заради художественото училище в биографията си, нарисува именно слънчогледи като опознавателен знак върху месершмита на старши лейтенант Георги Георгиев.
         Самолетът изскочи над облаците и светлината позлати измъчените му железа. Поизтритите слънчогледи на корпуса грейнаха доволно. След като набра още височина, Георги изключи мотора. В следващите минути тихо планираше в кротката слънчина с отпусната усмивка.
         Над облаците той си даде сметка, че все пак му харесва да е пилот-изтребител. Години наред се тормозеше, че е насочил живота си в грешна посока. С баща - герой от Световната война и дядо - опълченец от отряда на подполковник Калитин през Руско-турската, за него беше най-логично също да се постави в служба на родината. Но военните порядки не му понасяха, на моменти изпитваше дори отвращение и презрение към тези хора в униформи, подчинили се на един сякаш безумен и безсмислен ред. Съжаляваше, че е поел по този път, до момента, в който под натиска на Хитлер царят вкара България във войната.
         Една от първите бомбардировки над София го изненада до централната поща. Воят на сирената изгони хората от улиците и заедно с още десетки души той се озова в близкото бомбоубежище. Там всеки подвикваше в неразбория, търсейки близките си. Страх беше щампата на всички лица. Писъкът на сирената свиваше кръвоносните съдове и обезцветяваше лицата до бяло.
         Тогава, някъде в далечината, се чу тътен. От посока, противоположна на очакваните бомбардировачи. Най-напред вдигна глава едно тринадесет - четиринадесетгодишно момче. От устата му се отрониха думи, които Георги не забрави:
         - Мамо, нашите излитат!
         Белите лица едно след друго се извръщаха към ниския таван, сякаш очакваха да видят там излетелите български пилоти. "Нашите излитат!" Без драматизъм. Само простичкото надяване, че щом "нашите" са във въздуха, нещата не са толкова зле. Георги превъзмогна страха, трепереше едва забележимо.
         - Аз съм пилот. Трябва да стигна до "Божурище".
         От втренчилите се в него лица изплува едно на младеж около двайсетте, с рошната коса и притеснен поглед. Оказа се куриер в пощата, който го откара със служебната кола до базата и му пожела успех.
         Онзи ден Георги не влезе в бой. Не чу и ръкоплясканията в бомбоубежището, когато съобщиха, че всички бомбардировачи са свалени преди да доближат София и тревогата се прекратява. Но на погребението на свалените в битката пилоти разпозна лица от бункера, с които бе споделял страха около пет минути.
         Оттогава беше спокоен за избора си.
         Участваше в голяма ескадрила и боевете приключваха бързо. Десетина пъти се бе връщал без да изстреля и куршум. Веднъж го свалиха, а след катапултирането се приземи в покрайнините на Перник, където два часа го глезиха с гозби и поне сто души минаха да му стиснат ръката, преди да го откарат до базата му. С издут от манджи корем и забравил страха, той се усмихваше на слънцето по пътя.
         Постепенно самолетът изгуби скорост. Носът се наклони и забърза надолу, което стегна още повече гърдите му. Въздухът свистеше през дупките в кабината. И без това му беше трудно да диша на тази височина. Налагаше се да преглъща кървавите си храчки. "Слънчогледа" тихо се мушна под облаците. Щом видя земята, Георги цъкна нагоре копчето за запалване и перката се завъртя с бумтеж.
         Вече знаеше къде отива. В полите на Рила имаше място, което искаше да види. Беше и широко, удобно за кацане. "Всичко ще се нареди чудесно" бе мисълта му, въпреки окървавения под на кабината. Усмихнат и уверен поддържаше посоката си.
         Поогледа се за щетите по самолета. Редичка дупки светеше в средата на лявото му крило, като почти беше откъснала част от него. Няколко дупки по кабината и една самотна в предния корпус, като причинилият я куршум за щастие не бе попаднал в двигателя. Нищо фатално, самолетът се държеше послушно.
         Някъде по тия балкани трябваше да се намира братовчед му. Ако не бъркаше, след няколко минути щеше да прелети над него. Михаил имаше лека форма на туберкулоза и повече от година се лекуваше във високопланински санаториум. Освободиха го от военна служба по болест. Беше му от близките хора, макар да не го бе виждал от шест месеца. Пишеха си редовно, разменяха мисли. Братовчед му никога не говореше за войната. Предпочиташе да пише за кавказките очи на рускинята, с която се беше запознал в санаториума. За безвремието, което царуваше в планината.
         Втренчен надолу, Слънчогледа прелетя над санаториума. Въпреки кратките секунди, му се стори, че видя братовчед си, увит в одеало, легнал на един от балконите. Държеше ръката на жена, увита по същия начин. Докато изправяше носа на самолета, Георги му завидя за цивилния живот. За безвремието му.
         Полетът му продължаваше. А там долу в планината, братовчед му живееше с болест в гърдите, едновременно сковаваща и освобождаваща духа му. И сякаш имаше всичкото време на света да чувства и мисли. И да кара ски в кръг, докато снегът не го затрупа.
         След малка падина следваше ново възвишение. Като че ли имаше храм - кръст стърчеше назидателно над една от постройките. Георги превключи мотора на половин мощност и се спусна още малко, за да огледа.
         Няколко постройки, едната от които църква. Малък двор отпред. Едно хлапе с отворена уста гледаше към него. И май му се усмихваше. Ето, помаха му! Да, смееше се! През вратата на църквата излезе свещеник и набързо прибра малчугана, който до последно гледаше към небето.
         Георги си припомни мигове от своето детство.
         Случваше се, докато са на църква, през някой от високите цветни прозорци да се промуши тънък слънчев лъч, който неизменно попадаше върху лицето му. Сякаш знаеше, че там вътре, в църквата само това дете го обича. Но всеки път щом Георги му се усмихнеше, майка му го перваше през устата. Какво си се разхилил в църквата?! Той изтичваше, плачейки, навън и чакаше там навъсен. Що за място беше това, където да ревеш с часове се приемаше за нормално, а да се усмихнеш е престъпление? Престана да ходи на църква чак до сватбата на батко си, когато пък му стана лошо от тамяна и намрази Господ, задето го наказваше за смеха в храма. Сдобриха се едва след случая с катапултирането.
         Причерня му. Усети как кабината се завърта. Стисна очи и прехапа езика си. Чувството му за координация се позакрепи върху няколко опорни точки. Погледна импровизираната си превръзка. Нямаше сухо петно по нея. По пода на кабината се процеждаха тънки струйки кръв. Не му оставаше много време.
         Когато трите вражески куршума пронизаха кабината и до един заседнаха в него, през главата му мина само "Айде, това беше!", после загуби съзнание. Прогледна отново след двадесетина минути, без да знае къде се намира, нито кое време е. Докато с мъка събличаше якето си, усети остра болка в гърдите, задави се и изкашля кръв. Някой от куршумите явно бе засегнал белия му дроб. Пристегна, доколкото можа, якето на гърдите си с колана, доколкото можа. Виждал бе така простреляни хора в лечебницата. Оставаше му най-много час.
         Когато прелетя над познато селце, близо до което някога бяха имали тренировъчен лагер, почна да се ориентира. Може би изгубената кръв и разреденият въздух изключиха най-логичната мисъл да обърне към базата, от която се бе отдалечил доста. Хрумна му, че може да загуби съзнание в близост до нея и да се разбие в някоя от казармите. Зави наляво и пое на югоизток към слабонаселените планини. Не знаеше точно къде отива.
         След рейда над облаците и краткия отдих в компанията на стария си познайник-слънцето, се сети за високопланинско пасище с прекрасно слънце. Имаше лек наклон, но ставаше за кацане. Бяха ходили там на излет с Михаил, при едно от посещенията му в санаториума. Лежаха с часове в тревата и говореха за живота. Беше толкова...безметежно? Тогава чувстваше онова различно състояние на времето, за което му говореше Михаил. Кратък подарък от вечност.
         След прелитането му над църквата бяха минали не повече от пет минути, когато усети, че пасището вече се изнизва под него. Продължи спокойно напред и с широк завой пое обратно. Нямаше сили за остри маневри. Кашляше кръв все по-често.
         Кацането беше болезнено и за самолета и за него. Чувстваше се много слаб, едва излезе от машината. Тежките му военни обувки смачкаха тревата.
         Пусто, тихо. Излегна се с умора, загледа небето. Тук Михаил за пръв път му бе споделил за кавказките очи. Сега братовчед му лежеше, увит в одеало на балкона в санаториума и държеше онази жена за ръка. Сигурно разговаряха. Или просто мълчаха. Имаше време за толкова много неща. Имаше време.
         А тук нямаше слънце. Георги примижаваше срещу ниските облаци, изтощен и разочарован. Така притъмняло пасището нямаше заряда, останал у него при предното му посещение. Липсваше слънчината, която му придаваше онази притегателна красота. Чернобяло и тъжно. Не искаше да умре тук.
         С последни сили, кашляйки кръв, Георги се качи на "Слънчогледа" и излетя. Облаците бяха ниско.

 

Януари, 2007

 

Към началната страница

 

Публикувано и в Литературен клуб, 8 февруари 2007г.

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!