Към началната страница

 

         Зъзна. До спасителния пост. Острият дъжд боде лицето ми. Не смея да изправя глава, да огледам за помощ. Не знам дали имам нужда някой да ми помага, чувствам се смешно, нищо ми няма. Страшно е, че не мога да се усмихна на вятъра, надничащ с ирония зад тънкото ми скривалище. Объркан съм от студенината на пясъка, който само преди час ме изгаряше, а сега леденее в петите ми. Чувствам се натрапник, невежа сред добре репетирано представление, чиито разгневени създатели искат да изхвърлят от сцената глупака, недостоен за изкуството им. Мога единствено от срам и страх да стискам очи, да чакам да се завърне светът, който познавам и да изтичам в него с усмивка на неудобство от слабостта си и със спомен за клишето в кратката дързост на човек, търсещ различното.

 

         След първите капки, прогонили разплутите туристи от плажа, останах сам, до гърди във водата, учуден от собствената си смелост и удивен от уюта на притъмнелия плаж, който въпреки тънкия страх, успявах да усетя чрез чара на самотното плуване през засилващия се дъжд - внезапна прищявка с надежда да изтрия панелните облаци, изтегнали се в главата ми и измия праха на градския ми живот; да вярвам с неверие, че всъщност морето красиво завира и да се усмихвам през капките на новата си религия, която изненадващо ме прегърна с кротко удивление от бълбукането на тъмен разкош, сред който оцелявах с гмуркане под вълните и докато се самоубеждавах в безопасността на действията си, приятелският дъждец изруга гръмотевично, прогонен от тъмните кълбета на небесен побойник, зашибал с острите болезнени шипове на бича си срещу лицето ми, по което вече напираха талазите страх, като освободени от клетка освирепели кучета, с непозната мощ изви ръцете на разума и помете с побеснели, разпенили се вълни бунта на човешката ми природа, карайки ме с панически плясъци да бягам назад, изгонен от гнева на силата, срещу която се бях опълчил...и да се свирам треперещ на пясъка като останало само, уплашено животно.

 

         Зашеметен от ужаса си, треперя от студ и стискам устни от пареща болка на забиващи се в кожата ми ледени късове. Едва смея да гледам от страх за очите си, а умът ми неубедително твърди, че ставам смешен.
         Така поприведен и треперещ се крия зад тясната преградка на спасителния пост.
         На близкия строеж прашни работници пият бири. Гледат ме и се смеят.

 

Ноември, 2006

 

Към началната страница

 

Публикувано и в Литературен клуб, 12 декември 2006г.

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!