Към началната страница

 

 

         Селото не беше малко. Близостта на големия град поддържаше живота в него. Постоянно изникваха нови богаташки къщи, които издърпваха селските граници по съседните хълмове. Появяваха се нови улици до тях, допълнителни пресечки и алеи.
         Мария бе започнала да снима улиците преди месец.
         Случи се така, че на връщане от училище, мина по тясна непозната пресечка. Стана й странно и приятно. И чудно. По още колко ли улици в селото не бе минавала?! След три дни навършваше четиринайсет, много пъти се разхождаше с приятелки, играеше и тичаше насам-натам. А това все пак беше село. Досега не беше се замисляла, че навикът води краката й през едни и същи места.
         За рождения си ден получи цифров фотоапарат. Още същата вечер й хрумна на другия ден след училище да обходи цялото село. Да снима всички улици, по които не бе минавала.
         Работата обаче не се оказа толкова лесна. Мария установи, че извън обичайните й маршрути, рядко е свивала в случайни пресечки. Отне й три пълни следобеда да заснеме всички “девствени” улици.
         С всяка снимка тя изпитваше кроткото очарование да открива светове. Осъзна колко непознато е родното й село. Колко много лица приема в различните пресечки, колко къщи живееха собствения си живот там, отвъд нейните ежедневни стъпки. Почувства селото по-просторно, по-приветливо.
         Когато прецени, че е обходила всички непознати улици, Мария намери карта на селото в интернет. Разпечата я на чернобели части, каквито единствено позволяваше принтерът й. Сглоби ги с тиксо на вратата на стаята си. Отбеляза с червен флумастер заснетите улици и ги номерира. На всяко номерче отговаряше папка в компютъра й, съдържаща няколко снимки.
         При заснемането на всяка улица Мария подхождаше по един и същи начин. Снимаше улиците по дължина от двата края на всеки участък, заключен между две пресечки. Няколко снимки на околните къщи, дворовете с паркирани в тях руски коли и просторите с блеснало пране. Така всяка номерирана папка съдържаше снимки на мъничка част от селото.
         Тогава на Мария й хрумна идея.
         Да направи виртуална карта на селото! Да номерира и заснеме по същия начин абсолютно всички улици. В мислите си вече си представяше как след трийсет – четирийсет години единствено тя ще знае как е изглеждало селото “навремето”. Можеше да направи и фотоизложба в читалището.
         През следващите два месеца Мария винаги се движеше с фотоапарата. След училище хапваше набързо вкъщи и излизаше на обход. Вечер записваше снимките на компютъра, отбелязваше с червения флумастер заснетите улици и ги номерираше.
         Учебната година свърши. Сълзи и усмивки съпътстваха разделянето с учители и приятели от основното училище. Тъгата си по тях Мария изля в снимане. До началото на август беше заснела цялото село. Чернобялата, мътно принтирана карта на вратата, бе обагрена цялата с червен флумастер. В компютъра й имаше над три хиляди снимки и тя се забавляваше да си прави виртуални разходки. Можеше да надникне в коя да е част на селото, без да става от бюрото си.
         Няколко дни си игра така, преди да я обхване странна тъга. С хобито й беше свършено. Никакви непознати улици, край на очарованието от откриване на непознати кътчета. Изгуби интерес към всякакви разходки. Светът отесня. По цял ден се ровеше в интернет - разглеждаше снимки от непознати места. Въпреки любовта си към селото, чувстваше как то я задушава.
         Дойде септември. Мария се записа девети клас в гимназия в близкия голям град. С уплашени очи, свита на задната седалка на семейната кола, тя гледаше през прозореца към необятността на тази нова бучаща вселена.
         След месец родителите й я навестяваха по-рядко, тя бе посвикнала с хазяйката и съквартирантката. Дойде и първият уикенд, през който реши да не си ходи на село. Съботата беше слънчева и тя излезе на разходка. Носеше си фотоапарата.
         Върна се почти по тъмно. Личеше превъзбуда на лицето й. В ръцете си стискаше карта на града в найлонов плик.
         През следващите четири години Мария можеше да бъде забелязана в различни квартали на града с неизменния фотоапарат. Все по-рядко се прибираше вкъщи. Когато много й домъчнееше за село, отваряше папката с тамошни снимки и оставяше носталгията си да се разхожда по виртуалните улици. Приятелите от училище знаеха за хобито на Мария и неведнъж й правеха компания през фотографските следобеди.
         Мария снимаше само при слънчево време. Мрачни улици нямаха място в снимките й. В облачни дни седеше в квартирата и разхождаше погледа си в приветливата слънчина на пленените в компютъра градски кътчета.
         Някои улици променяха облика си. Изникваха нови сгради, олющени фасади разцъфваха в лъскави витрини. Градът се променяше неусетно пред погледа на живеещите в него хора и те не виждаха как познатият им свят тихо се изплъзва. Мария се забавляваше да открива разликите с паралелния, капсулиран в компютъра й град.
         В единайсти клас купи допълнителна памет към харддиска. Малко преди абитуриентския бал, вече раздърпаната карта на града бе оцветена в червено почти цялата. До края на учебната година и малкото чисти участъци бяха начервени.
         Мария чувстваше умора. Последните снимки направи без предишното удоволствие, а от задължение пред целта. Но удовлетворението й след щракването на финалната снимка беше несравнимо.
         Отново сълзи и усмивки, прегръдки, раздели и обещания увенчаха края на средното й образование. С малко тъга и неясно тревожно чувство тя се прибра на село. Постепенно обаче бе обвита от тихата безтегловност на селския живот и се предаде безгрижна в сладостта на домашния уют.
         Не беше за дълго. След по-малко от месец познатата радостна треска се върна в очите на Мария.
         Бяха я приели в Московския университет.

 

Септември, 2006

 

Към началната страница

 

Публикувано и в Литературен клуб, 11 март 2007г.

г2007 г. cherepov.free.bg Всички права запазени!